Страхът от Бога - Уилям Плъмър

Страхът от Бога - Уилям Плъмър

 

 

Божието Слово ясно учи, че има страх от Бога, който съответства на истинното благочестие (Притчи 1:7, Псалм 111:10; Притчи 9:10). Няма по-висока мъдрост от това да се боиш от Бога и нямаш истинска мъдрост, докато не се убоиш от Него. Той е първото и основно нещо, което се насажда в умовете на всички Божии хора. Той е усещане за Божието Величие, едно дълбоко зачитане на Неговата личност (Исая 33:6). Много рядко намираме тази тема в проповедите, но и Старият, и Новият завет настояват, че страхопочитанието и богобоязънта са ключови състави на християнския характер (Филипяни 2:12-13).

Този страх не е сервилно и гузно изумление, нито проста плахост или ужас. Той съответства на любовта. Колкото повече Му се боим, толкова повече ще Го обичаме, и колкото повече Го обичаме, повече ще Му се боим. Страхът от Бога регулира другите благодатни дарове. Без него вярата може да се превърне в самонадеяност, надеждата да се опияни, любовта може да се изврати в захлас или сантименталност, а радостта може да стане разгулна. Но там, където сърцето е пълно със страх от Бога, всички тези злочести ефекти биват избегнати. Вместо да превъзбужда, той укротява и уталожва ума, като го води едновременно към сериозност и веселост. Ограничава, без да депресира; ободрява, без да опиянява. Този страх е плод на Божията щедрост. Той е благостив (Евреи 12:28). Страхът от Бога е спасителна благодат, част от истинното благочестие (Псалм 72:5). Благочестие без любов е толкова лъжливо, колкото благочестие без страх от Бога.

 

Векове наред най-поразителното в поклонението по синагогите е била явната липса на дълбоко страхопочитание към Бога, когато са се извършвали религиозните служби. Бог е "великият и страшен Бог" (Данаил 9:4). Така трябва да Го познаваме. Както е нужно да бъдат разбрани Божието правосъдие и гняв, за да Му се боим рабски, така и е нужно да разберем Неговите благост и величие, за да Му се боим синовно. Кой може да застане в благоговение пред величие, за което не знае? Човеците, непознаващи Божията природа, често така са се нахвърляли на Неговата милост, че вместо да получат милост, са били унищожавани от Неговото правосъдие.
 
Всяка права мисъл за изумителната чистота на Божията природа поражда благочестив страх от Него. Той е "славен в светост и страховит между нашите хвали" (Изход 15:11). Както присъствието на един суров и сериозен мъж кара недораслите да спрат с простотиите, така и мисълта за Божията святост ни кара да хвърлим всички идоли, глуповати мисли и намерения. Не само Божието величие и светост, но и Неговата любов и милост пораждат голям страх от Него (Псалм 130:4; Евреи 12:28; Еремия 10:6-7; Лука 12:5).

По същия начин да се боиш от Божието Слово и да трепериш от него е естествен резултат в сърцата на благочестивите (Исая 66:2). Така учат Писанията, такъв е опита на Божиите люде. Бог често събужда страх не само като разкрива гнева Си и силата Си, но и с чудесните си милости и благодатни дарове, с които обсипва бунтовните и погиващите (Псалм 40:3; Деяния 2:43). Ето няколко забележителни примера (Евреи 12:21; Исая 6:1-5). Забележителен е ефектът, който виждаме в Авакум 3:3-16.

Авторът на посланието дава добър пример за това защо трябва да служим на Бога със страхопочитание и благочестива боязън (Евреи 12:28-29). Имаме добро основание за една висока степен на свещен страх. Имаме добра причина за обожаващо преклонение към небесното Величие. Трепетът е резултат от страха, но страхът, който трябва да храним, е съчетан с преклонение - нужно е да имаме недоверие към себе си, за да бъдем твърдо уверени в Бога на нашето спасение. По такъв начин ще треперя пред славното величие на своя Бог, че няма да смаля ни най-малко радостта от Неговата непропадаща милост.

 

Един пастор е казал: "Сигурно е, че не можем да имаме Господ за наш Бог, ако не Му се боим и не Го почитаме със страх." Да, както любовта, така и страхът от Бога е обобщение на всички заповеди и същината на благочестието. Макар да е само един клон и член на поклонението и служението, което дължим на Бога, той е толкова забележителен и има такова могъщо влияние върху всички останали части, че в Писанията понякога с него се обозначава цялото благочестие на човека. Джон Бънян казва: "Няма страх, няма благодат. Макар и невинаги да има благодат у човека, който се бои от ада, напълно е сигурно, че няма благодат у човек, който не се бои от Бога." Където този страх от Бога е истински, той не е спорадичен, а е присъстващ у човека принцип. (Притчи 23:17; 28:14; Псалм 2:11; 1 Петър 1:17; 2 Коринтяни 7:1; Филипяни 2:12; Исая 11:2-3).

Как да отговорим на твърдението на Йоан в 1 Йоан 4:18? Страхът, за който говори Йоан, е сервилен страх, в който има "мъка", докато ние говорим за страх, в който няма такава. Джон Нютон казва, че желае да се избави от тревожния и неверен страх, който отслабва ръцете и смущава сърцето, и да придобие смирена ревност и недоверие към себе си и всичко, свързано с това "себе си". Къде можем да намерим такава нагласа на сърцето днес?

Ползите от благочестивия страх са много на брой и многоценни. Той е най-доброто предпазно средство против греховни и опасни съюзи с нечестивите (Исая 8:12-13). Колко такива се формират поради единствената причина, че хората биват въвлечени в тях заради липсата на правилни религиозни принципи. Последствията са страдания. Човеците не биха се оплитали и мъчили в толкова много кълчища, ако притежаваха страха от Господа, който, освен всичко друго, пропъжда страха от човека, който въвлича в примка (Притчи 29:25). Христос представа страха от Бога като съвършения цяр за страха от човека. То и няма друг подходящ. Бог справедливо осъжда този страх от човека (Исая 51:12). Невъзможно е да се боим от Бога прекалено много или от човека прекалено малко. Колкото имаме справедлива представа за вечната мощ и величието на Бога, толкова няма да имаме никакъв мъчителен страх от нищожния човечец (Исая 8:13).

 Страхът от Бога вдъхва увереност и дръзновение за праведната кауза (Притчи 14:26) и е най-доброто предпазно средство против греха (Притчи 14:27). 

През всички векове благочестивите са се притеснявали за греха. Всички християни трябва да се пазят от него! Трябва да се притесняваме и за малките грехове (Песен на Песните 2:15), защото нещата, които ни изглеждат малки, имат големи последствия. Градове са изгаряли от една искрица. По голямата част от човешкия живот е съставена от действия, които сами по себе си не изглеждат така големи, но поредицата от тях оформя и завършва характера на човека. Какво по-леко от думата? Но Христос ни казва, че един ден ще трябва да отговаряме за всяка празна дума (Матей 12:36). Човек е такъв, какъвто е в мислите на сърцето си (Притчи 23:7). Сборът на човешкия характер се трупа ден по ден, ден след ден, и всяко малко на пръв поглед нещо прибавя към него. Нужно е човек да ходи в страха от Господа постоянно, за да избегне примките на смъртта по пътя на този живот.

Кой е най-лошият грях?

 Кой е най-лошият грях?

Които казват: Стой надалеч, не се приближавай до мене, Защото аз съм по-свет от тебе, Такива са дим в ноздрите Ми, Огън горящ през целия ден.                                                           Исая 65:5

 

Измежду греховете, изброени в Св. Писания, намираме някои особено въпиющи пред Бога като идолопоклонството, содомиятa, изпитването на Бога, апостасията (отстъпването от вярата), насилието над слабите и невинните във всичките му форми. Някои от тях - основно нарушенията на последните пет заповеди -  и самите езичници, които не познават Бога, считат за отвратителни и осъдителни, а за извършителите им - достойни за най-строго наказание и вечен укор. Ала колкото и да са гнусни, колкото и да клеймят човеците, колкото и да привикват от Бога бързо възмездие, в тези грехове не присъства в своята пълнота есенцията на греха - неговата измамливост. (Еремия 17:9; Евреи 3:13; Римляни 7:11; 1 Тимотей 2:14; 2 Коринтяни 11:3; Римляни 1:27;). Вярно е, че във всеки грях има лъжа и измама, но в гордостта, и то в един особен вид гордост, лъжата и измамата, зловредността, преизобилстват.

Не просто гордост

Белият дявол, покритият с добри намерения път към ада (Притчи 14:12), гордостта на гордостите, левиатан, скрит под тръстиката (Йов 40:21),
неправдата, която трупат като съкровище (Амос 3:10),бронята, която дава лъжливо усещане за безопасност, и стрелата, която пронизва изневиделица (3 Царе 22:34),
грехът, който убягва на всички, които отиват в погибел - себеправедността, т.е. самозаблудата, че превъзхождаме нравствено останалите и можем застанем до или над Бога - че сме до-стойни. Не би било достатъчно да говорим за гордост, тук става дума за духовна гордост, пряко наследена от Сатана. И наистина, този грях е толкова опияняващ и катастрофален, че Св. Писания отделят за него диспропорционално много място и внимание. Заради него Исус отправи най-тежките си осъждения към фарисеите (Лука 7:47; 18:9; Матей 23) и запази най-строгите си предупреждения към собствените си ученици (Матей 16:6; Марк 8:15). За посичането му е необходимо Божията ръка (Божият Дух) да замахне с голяма сила, удряйки с двуострия меч на словото.

Господ обичайно просто посочваше греховете като самоочевидни злини, но за този божественият разум говори много по-дълго, понеже в най-дълбоките кътчета на човешкото сърце, дори у вярващите, които са вкусили Божията благодат и проумели своята греховна окаяност, той оцелява и се спотайва като змия - постоянно набира сили и търси възможности да изкриви пътя на човека. Да, хората се боят от неразличими от обществото убийци и престъпници - за "тихи, но дълбоки води" - но не подозират какъв убиец и престъпник таят в собствените си сърца.

Грях, който обрича на погибел

Защо митарите и проститутките изпревариха фарисеите и садуикеите в Божието царство? Защо Исус каза, че е дошъл да призове грешните, а не праведните на покаяние? Защо предпочиташе компанията на отявлените грешници, а не на възхитителните праведници? Защо на съдния ден наредени в лен и обляни от златозарна слава ще срещнем малцина по природа религиозни и благонравни  люде, а множество преобразени и опростени гадове, утайки и отрепки? Именно заради този грях себеправедният непреклонно отрича Христовия кръст или го заобикаля, или му се покланя лицемерно. Дори да падне пред него със сълзи на очи, то е от самосъжаление и самоумиление, не от искрена благодарност за това, което Милостивият е направил за грешниците.

Многоглава ламя

Защото ако някой мисли за себе си, че е нещо, като не е нищо, лъже се с ума си. - Галатяни 6:3

Убеждението, че сме по-добри от другите, че поставени редом до тях, в нас няма да се намери толкова зло или ще се намери повече добро (Лука 13:2), вместо да изповядваме, че сме много грешни и съвсем недостойни (Лука 5:8;); идеализираната мъченическа представа за себе си, която пазим дори тогава, когато Бог с беди и лишения е изтръгнал от умовете ни всички други гордости (Йов 27:6); умилението, което изпитваме към себе си в едно самоволно и самодоволно смирение (Колосяни 2:18), докато в преклонение е трябвало да изгубим себе си и да потънем насладително в Бога и прошката чрез смъртта на Христа (Лука 18:11; Филипяни 3:13); увереността, че за разлика от другите ние няма да паднем в грях, вместо да се боим и молим, защото не познаваме дори себе си (Лука 22:33; Лука 22:46)  - всичко това са едва няколко от плодовете на този горчив корен и само можем да си представим колко още семе и плод щеше да даде, ако не беше Божията благодат в нас.

Грехът на Хитлер и на усмихнатата магазинерка

При въпрос кой е най-злият човек, живял някога, често изскачат имената на самообожествилите се и геноцидни диктатори от средата на 20 век. Ала погледнем ли под повърхността, под планината от крещящи престъпления срещу човечеството, под всички чаркове, болтове и рамена в туловищата на тези зверове, ще видим същия микропоцесор, който програмира и невзрачната продавачка в кварталната бакалия. Но как? Тя е толкова добра и усмихната с всички, а онзи с пяна на устата крещи за изтребление на цели народи?  Божият Дух - дълбоко-пробивната сонда в естеството на човека - може да даде отговор. "Повечето човеци разгласяват всеки своята доброта" Притчи 20:6. Всички искат да се покажат добри, като угодят по някакъв начин на околните. Между двамата стои една-единствена разлика - разлика в подхода.

Хитлер не е имал намерението да бъде мил и усмихнат, защото е знаел, че така би си спечелил само презрение. Неговият начин да проблесне е друг -  пред него са се разкрили почти готови условията за една справедлива война, в която той да бъде изострения меч на правдата. Скромната женица тшеславно търси своето признание от всички, но за разлика от издигащия се австриец, няма какво толкова да покаже на публичната сцена, нито може да бъде лидер, и така й остава само един път - да бъде едно усмихнато и приветливо цвете дори когато с цялото си сърце иска да изрита нагъл купувач в канавката. Така и двамата искат да се покажат добри, макар и не на всички - Хитлер на своя народ, а продавачката - на съкварталците си. Но нима в мъжкия свят не се ценят най-високо доблестта, смелостта и жертвоготовността за народа, а в женския - приличието, мирът и гостоприемството пред обществото?

Постоянен спътник и препънка

Дан ще бъде змия на пътя, Аспида на пътеките, Която хапе петите на коня, И ездачът му ще пада назад. - Битие 49:17

Както вече споменахме, не само нечестивите са впримчени в този грях, но и онези, които притежават едно по-високо естество, по-издигнат принцип на живот - новородените Божии чада. Себеправедността пречи на продължаващото покорство към Божиите заповеди по най-различни начини. Неговото коварство се проявява всякога в нашето мислене - при благополучие в нас се прокрадва мисълта, че сме заслужили Божията благодат и благословения (възгордяваме се и насочваме внимание към себе си), или пък тази, че заслужаваме повече от даденото ни и зароптаваме и ставаме неблагодарни (и започваме да се оттегляме, да наказваме всички с отсъствието си). Дори отчаяните и подложените на постоянни изпитания страдалци не са пощадени - те или се считат за жертви и онеправдани, или погрешно търсят в себе си решение или рецепта за положението си. Нездравото самовторачване в нашето минало, опитности, естество, въобще в личността ни - и то, прочее, идва от същото място и претендира, че може да напипа корена на проблемите, докато през цялото време се храни от главния проблем. Бог ни казва да изповядаме и оставим греховете си (Притчи 28:13), а не да важничим пред себе си, като се завоалираме с някакво травмирало ни минало или заплетено настояще. Ето защо са придобили такава популярност всички гурута, които уж добросъвестно насочват човека към самия него - понякога самото внимание, което си отделяме, ни блазни повече от всичко, защото сме станали  идола, идолопоклонника, но и майстора, който постоянно дялка идола в свой образ. Какъв саботаж на истинското уподобяване на Христос!
 
Майката на хуманизма и на хуманопоклонството
 
Надигнатото око, горделивото сърце, и светилникът на нечестивите са грях. . .  Притчи 21:4

Бидейки толкова вгнезден в човешката природа, този грях е министър на религията в човешката душа и главната му политика е да се "мисли за човешкото, а не за Божието" (Матей 16:23). Ученията, произлизащи от себеправедното мислене, са жизненоважни за оцеляването на самата себеправедност, но и на религиите в света, които не се градят от Бога и не почиват върху Христовата праведност, а представляват широкия път към ада. Отчаяното желание на човечеството да сътвори бог в свой образ е скрито в универсалната максима на човеците, че предназначението на религията е да прави човек по-добър или да развие и усъвършенства онази част от него, която е добра и присъства у всеки. Но това е диаметрално противоположно на завета на Божието Слово, който определя човеците като обречени, безполезни и всецяло отдадени на злото грешници, които единствено изцяло външната, непредизвикана и свръхестествена намеса на Божията благодат може да спаси и обнови. (Битие 6:5; 1 Царе 24:13; Псалм 143:2; Притчи 10:20; 20:9; Еклесиаст 7:20; 8:11; 9:3; Исая 53:6; Еремия 17:9; Михей 7:2; Марк 10:18; Йоан 8:34; Римляни 3:9-23; 7:14,18; 8:7-8; 2 Летописи 6:36; 1 Йоан 2:1; Ефесяни 2:1; Тит 3:3)

Сравнителната, етажирана праведност

И казаха: Елате, да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име . . . Битие 11:4

В опита си да низвергнат Бога човеците се обединяват в духовни градежи, основани на човешките заслуги, където всеки човек може да се изкачи и да заеме по-горно стъпало от ближния си. Затова и в световните религии съществуват степени на извисеност: по-извисените човеци са се превърнали в почти вездесъщи и всезнаещи божества, които биват обслужвани от по-нижестоящите. В тези взаимоотношения се наблюдава един вид извратена симбиоза на размяна. Нижестоящите търсят да се облажат с благословения от висшестоящите, а висшестоящите стърчат самодоволно, застанали върху техните греховни рамене и много често, портфейли. Каква гротеска! Колко лъжовна е представата у лъженабожните, че човек с престорената си доброта ще стъпи върху човешка пирамида и ще се обожестви, като придобие атрибутите и получи мястото на Всевишния, та да раздава благословения! И колко заблудителна е надеждата у нерелигиозните, че на съдния ден ще се скрият зад гърбовете на онези, които заслужават ад според човешка мярка - чиито престъпления са явни, с ярка боя, а техните скрити, мисловни, натикани в ъгълчетата на съзнанието. Но този дух е колкото упорит, толкова и безумен - безкрайните ласкателства към човека и човешката природа са най-естественото действие на греховната плът и "най-доброто", което човек може да предложи в религията. Но може ли човек да предложи каквото и да е на Бога? (Римляни 11:35)

Слободната воля

. . . които нито от кръв, нито от плътска воля, нито от мъжка воля, а от Бога се родиха. Йоан 1:13    

В православието, римокатолицизма, както и в другите секти, принизяващи или същността на Господ Исус, или делото Му, учението за така наречената свободна воля е главен стълб. Според това учение всички човеци получават равен старт, като се раждат с еднакви способности, но някои употребяват вродената си свобода по-добре от други и така се удостояват за високо положение на небето и на земята. Те решават, позволяват, съизволяват, съдействат, отзовават се, подвизават се, отличават се от недалновидните си събратя и съсестри. Бог не действа в тях, а те първи, самоинициативно действат за Бога. Пропагандистите на Рим и Константинопол твърдят, че Бог никога (!) не нарушавал свободната воля на човека; че човек имал правото (!) да избира пътя си; че без тази свободна воля спасението би било насилие срещу човека (!!); че някои са станали угодници и богоносци и спасяват други (!!!). Отделно, те твърдят, че на всяко евхаристийно богослужение (литургия) те, наред с Христовите плът и кръв, предавали на Бога своето сърце, своята свобода. (!!!!) Не е трудно да се досетим, че в хора с такива разсъждения човекопоклонството и гордосттанамират добра почва, та и цяло торище. Та нали добрите решения са достохвални? Какво по-похвално решение от това да станеш християнин? Браво! И какво по-ценно може да даде на някого човек, ако не сърцето си? Иха, каква жертва! И къде в цялата ситуация остава "не нам Господи, но на твоето име дай слава" (Псалм 115:1)?

Неслучайно срещу разбунтувалия се Лутер Рим изправя най-учения човек в Европа, Еразъм Ротердамски, едва когато това учение (и съответно целият градеж) се оказва под обсада. Мартин Лутер прозрява, че себеправедността и по-конкретно заблудата за свобода не е само подпорката под всяка човешка религиозна показност - причината човеците да търсят в религията не абсолюта на Бога, а единствено едно красиво отражение ("огледалце, огледалце") - но и злокобната енергия зад арогантното узурпаторство на римокатолицизма над Христовата вяра. В тази самозвана, еманципирана църква, която с всичките си учения и практики обезсмисля Христовия кръст, бесовските своеволия са стигнали най-високите си върхове - дотам, че нейните водачи да "променят закони и времена", да "се опияняват от кръвта на светиите" и да "хулят Бога и онези, които живеят на небеса". (Данаил 7:25; Откровение 13:1-10; 17:6).

Последните бастиони на себеправедността/неправдата


След протестантската реформация, която тежко ранява римокатолическия звяр и прави Библията общодостъпна, новият човек, изправен пред величието на Бога, разкрито вече не само в Неговото творение, провидение, а и в Словото, което свидетелства за човешката безпомощност и Божието изкупление, сега отчаяно се опитва да запази своята въображаема доброта. Говорихме накратко за някои от плодовете на себеправедността, както и за отпора на Рим (и Константинопол) срещу библейската светлина. Тези примери за действието на себеправедността са достатъчно красноречиви и изчерпателни, но сме длъжни да кажем и нещо за учението на себеправедността или неправдата в наши дни, на наша територия (на т.нар. евангелско християнство). Къде се е скрила змията или по-скоро къде е заровено кучето, което макар и със слаб и писклив гласец лае против Господа Бога Всевишнаго?

Очевидно е, че вярващите в свободната воля отричат правото, силата и самото действие на Бога в грешниците. Изписани са стотици книги по темата, хиляди богочестиви светии са загинали опълчени против тази гнусна лъжа. Както английският богослов Джон Оуен казва, първата крачка към отстъпването от Бога е отричането на Неговата суверенност. Ако си извън редиците на онези, които изповядват своето безволие с думите "върни ни, Господи, и ще се върнем" (Пл. Ер. 5:21), вече си на ръба на бездната. Но какво ще кажем за онези, които твърдят, че изповядват човешката греховност и безпомощност, ала не поставят точката в края на твърдението?

Да, ама не. Бог каза, но . . .

Защото, ако отново градя онова, което съм разрушил, правя себе си престъпник. . . Галатяни 2:18

Когато отворим интернет и потърсим богословите и проповедниците, които стоят верни на библейските учения за спасението по благодат, ще получим няколко имена на калвинисти, които са се утвърдили и прочули. С десетките си книги, хилядите проповеди и семинари, те са станали стожери на консервативното християнство. Къде обаче се провалят тези именити мъже? Там, където "успяват".

Проклет който върши делото Господне лъжливо, И проклет който спира меча си от кръв. . . Еремия 48:10

...защото не се посвених да ви не известя всичката воля Божия... Деяния 20:27

...Защото, ако още угаждах на човеци, нямаше да съм Христов слуга Галатяни... 1:10

Редефиниция на греха.... заради греха

Ако царството, църквата и синагогата на Сатана се градят върху имагинерната основа на човешка праведност, то Божието спасение, и Божието царство се градят върху праведността на Един, който дойде да дари мнозина нечестиви с изобилие от благодат и праведност (Римляни 5:17). Божието спасение и царство могат да се градят само там, където адамовата (внушена от Сатана) праведност е унищожена, занулена, разпръсната като дим. За да се отърве от нея и да даде място за полагане на основата, Божието Слово използва бинарни противоположности - Исус е "слънцето на праведността" (Малахия 4:2), а ние сме "тъмнина" (Ефесяни 5:8). Христовата праведност е "бяла дреха, която никой не може да избели" (Марк 9:3) , а нашите правдини са "парцали за интимна хигиена" (Исая 64:6). Били сме "слуги на греха", а сега "на правдата" (Римляни 6:16,20). Освен това Божият закон действа в избраните, за да контрира "всяка висока мисъл", която би могла да ги задържи в неспасение. В един от параграфите по-горе сме оставили изчерпателен списък със стихове и пасажи, който, поне в онези, които разбират, ще изпари идеята за човешка праведност.

Много се говори и пише за пороците и извращенията на нашето съвремие. Здраво се противостои на мутиращите идеологии и теории в образованието. Чертаят се отчетливи линии, заемат се твърди позиции. Но какво правят нашите герои - поп проповедници и богослови относно себеправедността, която ври и кипи дори в най-консервативните поборници за християнските ценности (и даже често най-яростно в тях)? Пригласят ли на изпепеляващите, но и спасителни укори от Духа, или по-скоро гледат да имат повече съратници, да не губи християнството потенциални съюзници, и да не стават чак толкова неугодни на плътта, като за целта дават едно смекчено определение за греха? Нека направим една извадка с техни изказвания относно учението за пълната поквареност:

Джери Бриджис: Общата заболялост на човека е това, което богословите наричат "пълна поквареност". Това означава, че грехът като универсален недъг в човешката природа се намира във всеки момент във всеки човек. Това не означава, че хората са толкова лоши, колкото биха могли да бъдат. Просто предава идеята, че грехът е разпространен във всеки човек.

Р. С. Спроул, в отговор на въпроса "Нима умовете ни са напълно покварени": Да. Учението за пълната поквара прави две ключови твърдения: Първо, че всички сме засегнати от грехопадението. Засегнати са сърцата ни, умовете ни, телата ни, желанията ни, всичко, свързано с нас. Няма незасегната част.

Джон Макартър: Думата "поквара" донякъде предава една степен на зло, която не можем да приложим за всички. Когато чуем "напълно покварен", се сещаме за хора като Джефри Дамър (содомит, некрофил и канибал) или Чарлз Менсън (масов убиец). Това би ги поставило извън групата на нормалните хора. Но не това е значението, което дават богословите на думите. Защото не всеки е толкова лош, колкото може да бъде, и не всеки е толкова лош колкото всеки друг.

Ал Мартин: "Богословите нямат предвид, че някои от падналите Адамови синове или дъщери са толкова лоши, колкото биха могли да бъдат."

Уилям Шед: "Пълната поквара означава пълната липса на святост, не най-високата интензивност на греха."

Робърт Летъм: "Пълна не означава, че грешниците са толкова лоши, колкото биха могли да бъдат, или че някой отделен човек е толкова лош, колкото би могъл да бъде. Или че светът след грехопадението изцяло е потънал в пагуба и е неспособен на напредък или да се наслаждава на красотата, с която сме заобиколени."

В тези авторитетни изказвания на богословски светила от настоящето и близкото минало виждаме тенденцията да се въвеждат обяснения, които противоречат на старите изповеди на вярата и на простото значение на думите, описващи човека в стоенето му спрямо Бога - обяснения, които смекчават остротата на Божието разобличение на грешния грешник и разводняват целебния цяр - горчивата чаша, която всеки трябва да изпие, за да бъде за него желателно и сладко благовестието. За съжаление в часа на битката тези именити мъже точно като Давидовите братя само стоят и гледат бойното поле отдалеч. (1 Царе 17). Каква полза да казваме, че човекът "не е толкова лош, колкото би могъл да бъде"? Нима искаме преждевременно да успокоим душите на нечестивите? Да притъпим болката, която изпитват необърнатите? Да поулекчим бремето на онези, чиито грехове все още не са измити? Да премахнем завистта на онези, които не са част от благословения Божи народ? Защото, докато човек чува, че може да бъде по-лош, той неизбежно ще се чувства малко по-нелош от някой свой ближен. Така сравнителната праведност, макар и леко поразклатена, си остава, и пътят за благовестието е затворен. Не така трябва да се проповядва.

Зле замислено човеколюбие

Ето как и защо вече все по-често чуваме не за зли, доброволно заробени, отчаяни, мъртви, отиващи в погибел, безпомощни, покварени грешници, а само за повредени, засегнати, болни, пострадали грешници, които не просто повече приличат на страдалци, отколкото на грешници, но и не излизат съвсем грешници, като в тях има нещичко добро, било то само за пред хората и обществото. В тях има повече нещо, достойно за съжаление, отколкото нещо осъдително, а черният цвят на злото е темпериран от капчици добро. Като оставим настрана неистинността на гореизложените изказвания (особено пред тежката дума на Словото в Римляни 3-та глава и осъжденията, изречени от Господ) и подбудата да бъдат изречени (елементарно човекоугодничество и плаване по течението на съвремието), плодът от тях е твърде гнил. Вместо брадвата да лежи при корена, по клоните на лошото дърво се търсят добри плодове. Вместо брадва, съвременните проповедници носят лозарски ножици. Вместо със словото да проникват до ставите и костния мозък (Евреи 4:12), само драскат по повърхността. Под прикритието на човеколюбието и благоприличието се жали плътта и себеправедността остава несъкрушена. Души в обсега на Божието царство погиват в мъртвешки сън. Пълнят се единствено адът и банковите сметки на проповедниците.

Тази леност и слабодушие намираме най-вече у някои мисионери, които в стремежа си да бъдат по-приемливи за народа-домакин, въпреки съвестта и Божието слово, предпочитат да избягват острите и тежки думи не само в личните си разговори, но и в проповедите. Уви, трябва да кажем, това само спомага за леност или непокаяно безразличие в слушателите им.

Истинската битка е пред нас

"И тъй, какво да правим братя?" (Деяния 2:37) Колко лесно е да си на предната линия с присмивателите и да се бориш с редовите войници - крещящите грехове! Но куче, което лае, не хапе. Не е толкова лесно, нито безопасно обаче да показваш на света, че и най-добрите му дела са зли (Йоан 7:7). Битката е за човешките сърца, които, макар и извор на разплут и разливащ се разврат, гнездят в себе си и подхранват под булото на непорочната чистота отвратителното чудовище на себеправедността, което е ненавикнало на бой, но не смята да бяга никъде. Ако тази битка ще бъде спечелена, то от нас се изисква да не остъпваме нито микрометър в учението за благовестието на Божията благодат и - което го предпоставя - в учението за грехопадението. Ето два фронта, където отстъплението е невъзможно.

Всички народи, племена, родове, групи, семейства, възрасти, професии, въобще всеки човек, който диша Божия въздух, трябва да знае, че седи на равната скамейка на осъдените и в него спрямо Бога няма нищо добро, нищо похвално, нищо, което да го препоръчва или удостоява за небесното гражданство. Нито има накъде да става по-зъл или по-добър. Защото вече е достатъчно зъл грешник, а праведник с усилията си няма да стане. Устата му ще бъде запушена (Рим 3:19) и той ще разбере, че "небето над главата му е мед, и земята под него - желязо." (Второзаконие 28:23) и му остава само "пътя, по който да ходи направо." (Исая 30:21), стигайки до Голгота, на която ще види своето "тяло на греха", разпнато на тялото на Христос. Ще разбере, че греховете му не представляват набързо надраскано списъче на листче от малък бележник, а язвите, вбити и врязани в тялото и душата на Господа на славата. (Исая 53:5), от което "сърцето му ще бъде ужилено" (Деяния 2:37). Подготвеният с благовестието на мира и грабнал Божието всеоръжие служител ще намери, че за благовестието наистина се "злострада" (2 Тимотей 1:8) и че с дръзновението си за Бога предизвиква на битка един Голиат, който няма да се предаде, докато не загуби главата си. . .